ЦАРСТВОТО НА ПОЛИМЕРИТЕ
Има едно царство в Югозапада, което природата е дарила с всичко необходимо за добър живот. Планини, реки, руди, минерални извори, плодородна земя и мек климат – трудно е човек да си представи по-благословено място. На пръв поглед изглежда като царство, в което всеки би искал да живее.
Това царство е известно и с това, че хората много обичат симит. Казват, че тук се правят и едни от най-хубавите мекици от истинско брашно. Само че не са от правилната рецепта. Затова са забранени.
Кой ги забрани? Местната управа на полимерите. Именно полимерите, които управляват царството, не позволяват да съществува нищо извън собствената им структура.
И не какви да е полимери. Тук милионните полимери не впечатляват никого. Признават се само милиардните полимери. Всичко останало остава извън системата.
Всеки, който дойде да се порадва на природата, рано или късно среща и полимерите. А те сякаш посрещат с усмивка само онези, които слизат от черна G-класа с тъмни стъкла.
Казват, че полимерите не спорят. След тях често остават спрян ток, спряна вода и заплахи. А регулаторите сякаш са изчезнали. Или просто са станали полимери.
Тук някои трудолюбиви и родолюбиви хора все още се опитват да запазят малкото останало човешко и да създадат поминък за местните. Но полимерите не оставят място за истинското.
Хората се чудят защо селата са обезлюдени. Други пък казват, че е достатъчно човек да се огледа в изоставените къщи. Казват, че нощем някои от тях светят в зелено. Но това очевидно е подробност, към която регулаторите не проявяват особен интерес.
Разказват още, че полимерите не са се появили случайно. Години наред старата лаборатория усъвършенствала рецептата им. Хората очаквали новата лаборатория най-сетне да промени формулата – да разреди полимерите, да внесе повече човещина и да остави място за истинското. Засега обаче рецептата си остава същата, а формулата не допуска промяна.
Все пак полимерите са изкуствени. А когато изкуственото започне да измества истинското, след него неизбежно остава отрова. В началото хората я усещат. После свикват с нея. Накрая дори започват да я предпочитат.
Полимерите са удобни. Лъскави са. Дори изглеждат привлекателни, макар никога да не могат да заменят истинското. А когато няма кой да напомня защо естественото е ценно, хората постепенно започват сами да избират полимерите. Не защото истинското е изчезнало, а защото все по-малко си спомнят вкуса му.
Дори следите, оставени от поколенията преди нас – старините и паметта за миналото – постепенно изчезват. Все пак това е бащиния. А кой ли мисли за бащинията, когато сякаш никой не мисли и за децата?
Ако се съди по действията на полимерите, изглежда, че значение имат само техните наследници. За всички останали сякаш няма място, няма бъдеще и няма значение.
Ясно е – ако не си полимер, нямаш право на живот в това царство.
